Магията на Самхейн

Обожавам Хелоуин.
Сигурно сте чували същите думи от хиляди хора, но все пак за мен е така. Възхищавам се на изкуството да твориш образи върху тикви. Или да превръщаш най-обичайните неща в нещо плашещо и дори наистина ужасяващо. В тази една нощ нашите прадеди са отдавали почит на отминалата година. Когато призраците на миналото идват и заедно с нас празнуват.
Това е нощта, в която мрака става част от нас и ти част от него.
Това е нощта, в която съм се родила.
Майка ми често се шегува, че съм нейния малък тъмен ритуал. И това не е само заради черната ми права коса или малко бледа кожа. Родила съм се точно в дванадесет часа вечерта, мигове преди да бие последния удар на часовника. Майка ми била облечена като вещица по време на партито в къщи. Дошла съм на този свят като малка изненада, защото терминът й е бил след почти две седмици. Може би по-рано, но напълно готова за света.
Това е моята историята. Аз съм Аманда Джонс, на осемнайсет, или почти, тъй като още не е бил дванадесетият час, но остава малко. Никой не ме предупреди, че това е денят, в който щях да умра.

Бях на най-големия купон в града и се забавлявах. Тази година бях, Одета, прекрасната принцеса лебед. Колебаех се дали да не бъда Одилия, но играех ролята на Одета малко по-добре. Да, харесвам балет. Признавам, че съм омагьосана от Хелоуин и имам доста неща, която са свързани с него, но не чак някакъв готик маниак, който цяла година да се облича в черно и има черепи по себе си. Само от време на време.
И ето как тази година се превърнах в прекрасната Одета. Цялата в бяло, с истински пера на лебед с прибраната си коса, пристъпвайки на пръсти около останалите. Не бе никак лесно, но се опитвах да остана максимално автентична на фона на техно музиката и поне стотината други тела танцуващи. Поне Джейн, най-добрата ми приятелка бе все още близо до мен. Този година бе решила да бъде вещица, с пелерина и толкова малка поличка, че ако баща ми ме види с такава първо ще припадне, а след това щеше да ме затвори завинаги в стаята ми. С решетки на прозорците, защото знае, че мога да излизам от време на време през него.
Минаваше десет, когато за първи път го усетих. Нечии поглед вперен право в мен. Със сигурност имаше хора, който ме наблюдаваха, особено сред момчетата. Бях свикнала с тях и дори тези, който го правеха открито и настойчиво, не събуждаха у мен дори подобие на това чувство, което изпитах сега. Все едно някой не оглеждаше само тялото ми, а искаше да надникне дори в най-закътаните местенца на душата ми. Бе като да съм гола насред тълпата.
Спрях и се огледах. Отне ми няколко минути, докато открия първоизточника, но когато видях мъжа пред себе си светът си ме преобърна. Забравих за всичко и всички. Все едно светът бе само престанал да съществува, оставяйки зад себе си като мен и него.
На външен вид бе на моята възраст, или поне така предполагам, защото носеше маска, която покриваше цялото му лице, освен очите. Толкова наситено зелени очи. Имаше къса черна коса. Добре крита под маската и голямата шапка. Маската бе на гарван, но само за тези, който не знаят какво е в действителност. Да, имаше формата на глава на птица. Отстрани бе покрита с пера, блестящи така на светлините, че нямаше как да не са истински. Бе по-висок от мен, добре сложен, макар че тялото му бе скрито под фина черна пелерина. Приличаше на някой от докторите през Средновековието, по време на Черната смърт, който носят подобни маски, пълни с билки като опит да се предпазят от болестта.
Но гледайки го, застанал над в ъгъла, наблюдавайки ме, ми напомняше повече на сянка, отколкото на някакъв си там лечител. Дори повече, той бе самата Черна смърт.
Мъжът се отдръпна от стената с плавното движение на хищник, поклони ми се, сваляйки шапката си и просто... изчезна. Едно мигване и не бе там. Ново мигване и бе до мен.
Заговори и гласът му бе толкова дълбок и прекрасен, че ме омая като сирена своята жертва. Успях да доловя в него едновременно съблазън, но и малко присмех.
- О, прекрасна моя Одета, истинска ли си или само илюзия, родена от неизречения ми копнеж?
Като отговор на малкото му предизвикателство, изведнъж музиката се промени. Отново бе техно, но под него разпознах основната мелодия на Лебедово езеро. Заех поза. Като по команда тълпата около нас се отдръпна, давайки ми нужното пространство.
Започнах да танцувам. Сякаш аз наистина бях Одета изпълняваща своя танц пред любимия човек. Бях нея, но и бях самата себе си. Всяка нейно движение бе й мое. А всеки нов елемент разкриваше парченце от собствената ми душа.
Ту си приближавах, ту се отдалечавах от него. Почти докосвайки се. Почти бъдейки един до друг, но никога напълно. Само очите ни не се откъсваха едни от други.
Един последен подскок и бях в ръцете му. Този път светът наистина се изгуби за мен. Виждах само очите му и усмивката, прикрита в сенките на маската. Когато ме завъртя с престижността на професионален балетист, сърцето ми заби толкова силно, че сигурно всичко можеха да го чуят. Той определено, защото се усмихна дори по-широко.
Продължихме да танцуваме още малко. Сега той водеше, защото бях зашеметена от тръпката, която се бе върнала и сякаш по цялото ми тяло минаваше електричество. И за всичко бе виновен той. Не го познавах, но в същото време го. Не исках да си го призная, но бе така – определено започвах да се влюбвам.
Песента бавно заглъхна. Хората около нас започнаха да ръкопляскат, но аз виждах само него. Задъхана той ме остави да стъпя на земята, придържайки ме с ръка на талията, все едно знаеше, че ако ме пусна като едното нищо щях да падна.
Най-накрая той свали маската си и ми се усмихна. Усетих се, че му отвръщам.
- Моята Одета.... Моята Аманда.
Прошепна толкова тихо, че едва го чух. Устните му докоснаха моите и ме целунаха. Никога преди не бях чувствала подобно усещане. Бях се целувала, при това много пъти, но нищо не можеше да се сравни с това. Направо можех да усетя как тялото ми се разтапя и само неговите хладни ръце ме държаха. Обвих своите около врата му, приканвайки го да се приближи повече. Телата ни бяха плътно едно до друго, но исках още. Да се слеем. Да бъдем едно. Завинаги. Ако аз бях Одета, то той бе моя Зигфрид. Влюбени от първия миг до последния си дъх.
Устните му се отдръпнаха от моите, само малко. Той продължи да докосва кожата ми, галейки я с уста, докосвайки шията му. Поех си дълбоко дъх от вълнение и копнеж.
Тогава се появи болката.

Когато отворих очи се намирах в напълно непозната стая. Бе модерно обзаведена, стилно. Навън бе още тъмно, можех да видя луната през отворените завеси. Лампите не бяха запалени, но виждах всичко ясно като че ли бе ден. Носех все още дрехите си, което бе добре, но видях, че корсета ми е нацапан с нещо червено. Да не би да се бях напила и припаднала? Опитах се да се изправя, но врата ми ме заболя. Инстинктивно го докоснах с ръка и осъзнах две неща. Първо там, където до последно ме бе целувал онзи мъж имах две дълбоки рани. Кръвта се бе съсирила, но още лепнеше по пръстите ми. Второто бе, че не можех да усетя пулса си.
Страхът започна да се надига в мен все повече и повече. Когато той влезе в стаята, подскочих от изненада. Впих ръце в завивките, с който бях завита. Очите ми не се отделяха от него, очаквайки всяка негово движение с уплаха. Той се приближи и застана от едната страна на легло, давайки ми достатъчно свободно пространство, без да имам възможност да избягам. Носеше същите дрехи като преди, но без маската и пелерината. Изглеждаше нормално, като момче, което бих могла да срещнала в университета, но сега погледът му се бе променил. Същият, но с нещо хищническо в него. Все едно бе звяр, а аз неговата плячка.
- Кой си ти? Защо ме доведе тук?
- Името ми е Кай и съм това, което хората обичат на наричат вампир. Един от последните истински чистокръвни вампири.
- Не ти вярвам. Ти си луд! – почти изкрещях.
- Така ли мислиш?
Като отговор на думите му очите му светнаха със зелени пламъци. Ахнах и се отдръпнах още повече, бях на ръба на леглото. Частица от мен крещеше, че трябваше да го разбера още по-рано. Никой човек няма подобни очи.
- Какво... Какво искаш от мен?
- Всичко. Искам всичко от теб – направи кратка пауза. – Някога много отдавна ми бе предречено, че ще открия своята сродна душа. Родена в същия миг, в който й аз, но в различно време. Предречена да живее и умре в този миг. Не повярвах до тази вечер, когато те видях. Веднага го почувствах. Ти също. Затова те и взех. Вече си моя. Завинаги.
Бях така вцепенена от изненада, че му позволих да седне до мен на леглото. Той взе ръката ми и я целуна с такава нежност, която можеше да накара всяко момиче да припадне от вълнени. Дори и сега леко се развълнувах. Разумът не бе съгласен с мен, но сърцето ми още копнееше за него.
- Не ти вярвам! – отвърнах отчаяно.
- Но е истина. Чуй – наблизо удари часовник. Дванадесет пъти. – Полунощ е и ти само преди мигове отвори очите си.
- Но не съм мъртва.
- Мъртва си за останалия свят. Вече си като мен. Вечността е по-реална от всякога, а и имаш мен. Какво ще кажеш? Един нов живот... с мен?
Дори не разбрах кога се е изправил и протегна ръка към мен. Още бях объркана, дори не малко изплашена, но гледайки тези искрящи зелени очи, можех да почувствах, че това, което изпитва към мен е истинско. Знаех вече за собствените си чувства. Имах милион въпроси, а след като разбера отговорите им сигурно още милион щяха да се породят, но всичко това можеше да почака. Бях сигурна само в едно.
Хелоуин свърши. Аз се родих и умрях в този един миг.
Бъдещето бе твърде неизвестно. Но не исках да го видя без него до себе си.
Изправих се поемайки ръката му в своята.

Хелоуин
Зимата дойде рано.Луната едва мъждукаше, опитвайки се да си проправи път сред облаците. Комините усилено пушеха.Виелицата носеше снега във вихрен танц. Прозорците бяха потънали в скреж.Децата, маскирани като чудовища, обикаляха улиците и събираха лакомства в нощта на Хелоуин.Някъде там, на улица Елм, ако надникнеш през прозореца на къщата до ъгъла, ще видиш малката Алма.Природата я бе ощетила още с раждането и.Тя беше с една вежда, малки очи, тънки устни и криви зъби. Всяка година на този ден тя празнуваше с всички останали като с равни и това бе единственото време, в което те и завиждаха.Тази година избра да се предреши като старица.Облече си плетеното елече, сложи си забрадката и рамките от очила и погледна ефекта в огледалото.Намръщи се.Да можеше да бъде като онези красиви сладки момиченца, които и се подиграваха и не оценяваха какво имат.Тя винаги е плащала жестока несправедлива цена заради външния си вид.Само ако поне един можеше да погледне зад обвивката, щеше да я направи щастлива, но такъв вероятно все още не се бе родил.Осъзна, че се взира в нищото и отвърна поглед.Време беше да тръгва.Взе си кошницата и викна на настойника си, че излиза.Не получи отговор.Не го интересуваше къде отиваше, само да не му се мяркаше пред очите.И той беше като всички останали.Алма затръшна вратата след себе си, пое си дъх и тръгна на път. Мина през няколко къщи, но стопаните или не и отваряха, или казваха, че сладките са свършили.Въпреки това не изгуби надежда. Зад нея се зададе група от русокоси момичета с магьоснически шапки.Едно от тях я посочи:
- Вижте, Страшната Алма!-така беше позната.Друго момиче се обади:
- Мисля, че е трол.Упс, тя не носи костюм!-след което се изкикотиха.Очите на Алма се насълзиха, но те не спряха дотам.
- Сигурно е събрала доста бонбони, да и ги вземем!-предложи трето.
- Дръжте я!-извикаха колективно и я подгониха.Алма, докато тичаше, се препъваше в дългата си пола.Хвана я и я повдигна, за да не и пречи.Обърна се да види, дали я следят и се спъна в камък.Изкаля се и се охлузи, но стана бързо, пренебрегна болката и продължи докато остана без сили.Преследвачите и отдавна се бяха отказали, но тя така и не разбра.Краката и я бяха отвели пред една богато украсена къща с тиквени фенери, изкуствени прилепи, различни светещи гирлянди и куп други чудесии.Незнайно защо реши да си опита късмета.Звънна на вратата.Отвори и старица, държаща черна котка.Жената първоначално беше навъсена, но щом забеляза детето изражението и се промени.Огледа я от главата до петите и се усмихна широко.Пусна котката, която се отърка в краката на Алма и изчезна в тъмнината.Това и вдъхна сили и попита с възможно с най-веселият си тон:
- Почерпка или номер?
- Почерпка.-рече старицата и поднесе шоколадов бонбон към устата на момичето.В мига, в който щеше да го лапне, тя я целуна по устните.Чувството бе приятно, като едновременно гъделичкане и хиляди пърхащи пеперуди в стомаха.Устните на старицата започнаха да се изпълват.Косата и доби черен цвят. Бръчките изчезваха пред очите на Алма, докато кожата не стана гладка и съвършена.Тя поиска да отлепи устни и да пищи, но не можеше.Гласът и бе секнал.В гърдите и се надигна паника. Сякаш бяха изминали векове така, без да помръднат. Сълзите рукнаха от очите и.Старицата изпиваше живота и като нектар.Когато приключи, Алма беше мъртва.На сутринта полицаите открили тялото захвърлено в една канавка.Лицето и било сбръчкано, косата-бяла, а очите широко отворени, изразяващи страх и ужас.И до ден днешен хората разказват историята за „Страшната Алма” , но доколко тя е истина оставам на вас да прецените.Весел Хелоуин и дано не умрете!

Деня преди Вси Светии. Хората все още украсяваха домовете си, измисляха костюмите си за страховитите партита, които предстояха и най-вероятно мислеха какво да направят така, че да впечатлят всички в нощта в която смъртта и живота са само на крачка разстояние.
Мона не празнуваше Хелоуин – никога не й беше забавно. Малки деца, които бяха гладни за захар и едва ли не се самоубиваха, тъй като можеха да си докарат страшен диабет, но и правеха какви ли не пакости, ако не им дадеш нещо калорично. Никога не ходеше на тъпите партита, където вампирки се натискаха с мечки, върколаците се целуваха с феи и какви ли още неща. Пълна простотия беше всичко това. Цялата тази подготовка за една вечер. Толкова хвърлени пари за украса на града и за какво по-точно беше тази украса – само за да не гледаш скучна черна лампа, а да гледаш скучна черна лампа с паяжина.
Докато Мона вървеше сред оживените улици, където сякаш времето течеше с изключително бързи темпове и сякаш хората летяха, а не ходеха, телефона й звънна.
- Ало? – попита тя.
- Мона, къде си мила дружке?
- Какво искаш пак Сейл? Писна ми от теб, много си досаден, да знаеш.
- Спокойно маце, не се пали толкова. Звъня ти от скромната си квартирка, за да те поканя на тазгодишното Хелоуин парти у Ръсел, бейб. Е, ще дойдеш ли?
- У Ръсел? Няма начин.
- Хайде да, принцесо. Трябва малко да се поразтъпчеш, а и това е прекрасна възможност да се сдобрите.
- Не мисля, че...
- Добре, Мона. Чакам те там точно в 20:00 часа. Не закъснявай сестрицо! – каза Сейл и затвори телефона, преди Мона да успее да каже още нещо и да се измъкне от партито.
Явно този път трябваше да отиде на тъпото парти. Какво пък толкова, като се замислеше човек, нямаше да прави нищо интересно и интригуващо там. Просто ще отиде надянала чаршаф, никой дори няма да я види, ще постои два часа, ще пийне ‘’кървав’’ пунш и ще си тръгне също толкова незабелязано. Тя искаше само Сейл да я остави намира. Беше й наистина добър приятел, но понякога така я дразнеше, че й идеше да го убие.
Смяташе днес да учи за контролното по биология, което беше чак след две седмици, но сега целият й план пропадаше. Реши все пак да не се появява с чаршаф на главата, а да отиде и да си купи или наеме някакъф костюм, все едно какъв.
Зави наляво по улицата и се озова точно срещу магазина за костюми под наем. Отвори вратата, която издрънча и изскърца и също толкова ‘’безшумно’’ я затвори. Тази врата наистина си беше ужасна! Мона се огледа. Нямаше никой. Доближи се до костюмите и започна да ги разглежда. Жената-котка, пират, вампирка – все изтъркани работи.
- Искате ли помощ? – чу се глас зад нея и Мона леко подскочи при нарушаването на тишината.
- Да, всъщност. Искам някакъв костюм за Хелоуин парти – каза Мона като извъртя очите си, намеквайки колко тъпо звучи дори идята за това парти.
Ниска, набита жена с големи очила стоеше пред нея. Огледа от главата до петите и се насочи към един рафт откъдето измъкна една черна прашлясала кутия.
- Това е точно като за вас – подчерта продавачката и подаде кутията на Мона.
- Не мисля, че ще мога да си го позволя.
- О, моля те, вземи я назаем като от приятелк. Ще бъдеш неустоима, никой няма да успее да се въздържи, когато те види. Никой! – подчерта възрастната жена.
Тази жена започваше да плаши Мона. Тя прибра кутията в торбичка и забърза към вратата, докато продавачката я гледаше и сякаш документираше с очите си всяко нейно движение. Боже, всичко и всички бяха откачили, само защото беше Хелоуин. Каква глупост! Да се правиш на големият лош вълк.
Мона хвана автобуса за вкъщи. И без това нямаше да учи, поне можеше да се прибере и да се мотае, докато заспи.
*****
Един поглед в огледалото беше достатъчен, за да може Мона да се убеди, че роклята беше твърде тясна, бюста й изкачаше и разкриваше твърде много, но пък с маската никой нямаше да я познае. Каква ослепително красива рокля, каква неуверена глупачка!
По улиците тичаха момиенца с дълги пелеринки, носеха пластмасови тикви в ръце, пулни с бонбони, но продължаваха да вървят от врата на врата и да повтарят ‘лакомство или беля?’. Къщата на Ръсел беше близо, а и нямаше как да се сбърка с друга, защото беше най-голямата в града. Изобщо Ръсел и семейството му си бяха влиятелни хора и фрашкани с пари, разбира се.
Високата къща се виждаше в далечината. 12-сантиметровите токчета тропаха по асфалта и сякаш...изведнъж само те се чуваха. Странно. Преди малко Мона беше сигурна, че чува детските гласчета на децата притичващи през улицата, а сега нямаше никой. Дали се бяха прибрали? Мона продължи да напредва към къщата. Гледайки към небето, осеяно със звезди, почувства пареща болка. Хвана се инстинктивно за крака. Кожата й беше топла и червена на мястото, където се беше хванала. Извади крем от чантата си и го намаза, но се чудеше откъде дойде това. Беше сигурна, че вкъщи не чувстваше болка и крака й беше наред.
Започна да върви по-бързо. ‘’Мона’’, сякаш викаше някой. Момичето се обърна, но зад нея нямаше никой. ‘’Мона’’ повтори гласът.
- Кой е там – извика Мона, а страха вече нахлуваше.
Тя започна да тича, което си беше малкото трудно предвид високите токчета. Къщата беше толкова близо и едновременно толкова далеч. Беше сама насред улицата, беше тихо, а в главата й кънтеше някакъв глас, който я викаше.
Погледът й беше закован напред към къщата, когато някакво същество изникна от нищото и я стресна дотолкова, че Мона падна назад, спъвайки се. Съществото се рееше във въздуха и се беше надвесило над нея. Очите му бяха само кухини през които се виждаше небето, косата му бе от пламъци, дрехата му беше окъсана и приличаше на съдрана кожа, а от лицето му висеше на късове месо, сякаш някой беше разпорвал лицето му с нож. Каква гротескна и плашеща картинка, а сега беше надвесена над Мона. Момичето крещеше, докато съществото над нея сякаш й се смееше. Мона се опитваше да събуе обувките си, за да започне да тича, да се махне от това същество. Получи се, но пътят по който пое беше още по-стряскащ и от съществото изникнало пред нея. Тичаше с всички сили през гората. Беше боса, хиляди бодлички се забиваха в краката й. Беше болезнено и мъчително. Клоните на ниските дървета се шибаха в лицето й, но адреналина й се беше покачил толкова много, че не можеше да спре да тича.
Силите я напуснаха, краката я боляха. Опипа ги и ръцете й се обагриха в червено. Ръцете й също бяха одрани от клоните. Отново чу гласа, който я викаше, ‘’Мона’’.
Изведнъж гласа...не беше само един. Хиляди гласове нахлуваха в главата й. Хиляди същества прииждаха, а лицата им изглеждаха толкова страшни и отвращаващи. Месата висящи от лицата им се оказаха върху Мона. Хиляди мъртви души прииждаха на Хелоуин да се хранят. Тази година Мона беше жертвата им. Острите им зъби се впиха в кожата, те разкъсваха всяка плът от тялото й. Тя все още беше жива, виждаше как ядаха собствената й кожа, мляскаха и дъвчеха с удоволствие. Издаваха звуци на удоволствие и наслада. После пак забиваха зъби гладни за още. Смучеха кръвта й, доксто не оставиха само костите от тялото й, докато не изтръгнаха и последната капчица кръв и последното парче месо.
Тя умря, умря в мъки. Гледаше към тялото си, към това, което беше останало от него. Мъртвите души стояха около нея, кръвта й падаше от устите им заедно с отровната им слюнка. Някои все още държаха част от месото й и ръфаха ожесточено. Какви жестоки същества, какви жестоки мъртъвци! Тя сега осъзна, какво искаха те. Не искаха толкова кръвта и плътта й, а искаха нея. Сега тя ги ръковедеше, сега тя беше Върховната! Беше готова да убива всяка нощ на Хелоуин, беше готова да разкъсва свежа плът и знаеше коя ще е следващата жертва!

Демиургите вървят по земята сред нас. Тая вълшебна нощ на огнени ритуали, магически пришествия, неканени, ала трепетно очаквани гости и неузнаваеми предрешения е тяхната нощ. Нея избират да докоснат краката си до малкото си творение насред Млечния път, обитавано от ония особени паразити хората, които тъй наивно винаги смятат, че са единствени владетели не само на своята малка невинна планета, ала и на цялата величествена Вселена. В магическата древна нощ, чиято история на кратко скоро ще ви разказа, поради защото често-често някой не до там знаещ, но чак до там самонадеян неук ум ще заклейми нейното същество като „мръсно и неистинско”, демиургът слезе от облаците и тръгна по пясъка към сърцето на един град. Няма значение на кой континент или в коя държава е тоя град, защото има много като него и като героите, които ей сега ще притичат по улицата с маски на призраци и чаршафи с дупки на очите вместо дрехи.
Да започнем от детската стая на едно малко 7-годишно момче, облякло се като римлянин за празника. Можете да го наречете, както пожелаете: той скоро ще излезе от къщи и ще отиде до къщата на съседката отсреща. Тя ще му даде бонбони, ще погали главичката му и ще го отпрати към следващата къща. Там ще му отвори съседът, голям любител на голфа, той няма бонбони, но раздава шоколадови десерти, от които хлапакът ще грабне няколко и смеейки се и бягайки, ще продължи към следващия. И така нататък, и така нататък. Нали знаете, всяка история трябва да започне с онази блажена картина на спокойствие, за да успокои и нас, че въпреки ужасът, който очакваше 7-годишния римлянин на вратата на последната къща от улицата, има спокойствие и тишина и дори някаква малка надежда, че поглъщачът на души на №789 няма да изяде душата на момчето като вкусен бонбон навръх Сауин.
Поглъщачът, който нелюбезно споменах и за малко да загърбя, е всъщност един древен келт. Той отдавна живее на тази улица и се крие много добре, защото сега така е модерно по книгите: така и така няма значение какво чудовище си, даже рогите ти да стърчат над шапката на плажа, то кой ли би забелязал тук долу, на Земята. И така тоя древен келт си живееше тихо и кротко в къщата си на номер 789. Пушеше пури всяка сутрин с кафето и всяка вечер на чаша вино на верандата. Четеше сутрешния вестник, гледаше местните новини, не пропускаше редовно и да почисти аквариума на костенурката си. Ала понеже беше поглъщач на души, колкото и нормален да ви звучи този наш герой, той за своя жалост няма мускулатура или лице като на фотомоделите на страница 68 до прогнозата за времето, той беше зъл и като такъв винаги ще да го приемате. Поне от тук насетне.
Тъй като Сауин е древен келтски празник (не американски, както много от нас грешат), а нашият герой е древен келт, който и представа нямам защо е оцелял и до днес, той редовно спазва обичаите и като всяка друга година изнася храна за мъртвите и показва истинското си лице на хората, понеже не му се купуват страшни костюми, а в своето дълго, тънко тяло и бледо лице с множество отворени, гниещи рани, той с нищо не би могъл на отстъпи на чудовищата в магазина „Страховищно” на десет пресечки от центъра на града.
По традиция огнищата на Сауин се изгасяха. На нашият поглъщач му беше доста студено тая нощ, но не искаше да рискува някой дух от миналото да прескочи границата и да му се нахвърли, за да го връща там, където по тия времена вече отдавна му беше мястото. Седна на люлеещия се дървен стол с „Теогония” в ръце и със задоволство разлисти страниците. Някакво спокойствие се загнезди в гниещата му душа от старите изсъхнали страници, ронещи се между пръстите му.
Обаче това са някакви ненужни приказки за общата история като цяло. Дано помните 7-годишният римлянин. Защото точно той позвъни на вратата и извади поглъщачът от заниманието му. Чудовищно ще е той да погълне душата на малкия римлянин. Да. Обаче лоши работи се случват и на всичкото отгоре, лоши работи се случват точно на връх Сауин, когато тоя малък римлянин е решил да позвъни на вратата на къща, която мама му е казала изрично да не доближава и която татко от дълго време гледа със свъсени вежди и пуфти сурово. Добре, че по точно това време онзи демиург, с който съвсем открих това словоизлияние, се появи над рамото на малкия смелчага и плесна през ръцете поглъщачът – аха на още сантиметър и да грабне малката питателна душица от гърдите на човечето.
- Времето извращава човекоподобните – отбеляза сухо демиургът. Отпрати детето надалеч с махването на силната си ръка и се намъкна през вратата на недоволно триещия гърди поглъщач. Вие не знаете, обаче аз ще ви кажа, пък дори да рискувам някой поглъчащ после да ме погне по петите, задето съм издала голямата им тайна. Когато отворят душата си, за да изпият чужда, тия странни създания изпитват голяма болка, ако отворената празнина не бъде запълнена и стоплена от живота на чужда сила. И така, седяха един поглъщач с окъсан сив пуловер и стари панталони, и един демиуръг – дано знаете какво е това, понеже иначе здраво сте загазили – със своето бомбе и дълго палто, криещо необикновеното му тяло и сребърната му кожа, и се гледаха с някаква смесица на недоволство и презрение, която несъмнено отведе до последвалото от страна на поглъщача:
- Usquebaugh ?
- Вода на живота – демиургът се засмя лаконично и със свалянето на шапката си, се съгласи. Няма да ви описвам как изглежда той, понеже е някаква голяма тайна. Само да знаете, че не прилича много на нас, хората. И за да не рискувам някой да тъне в мъглявината от незнанието, демиургът е митологичният майстор на вселената. Архитект, който я е изплел от конците под пръстите си и я е оставил да съществува както тя знае и както тя умее без да се меси в нейните дела. Поне така твърдят някои. Демиургите се изкушават от време на време да бръкнат в кацата с меда и да наместят нещата както им е по-удобно. Защото нека безгласно да се съгласим, че е скучновато да си отвъд творението си, гледайки го как лети във времето и забравя съществуването ти.
- За какво си дошъл тази година?
- Последните 365 земни дни аз се колебах и дълго мислих каква да е моята причина да сляза до земните усои на тоя ден. Идвайки да посъбера страх преди 365 дни, аз се наситих с такова разочарование с каквото не се бях срещал преди. Тая година страхът не е моята радост.
- А донесе ли ги?
Демиургът извади прозрачен буркан от джоба на палтото си и го остави на малката масичка за кафе в тъмния хол. Поглъщачът отвори капачката с дългите си остри нокти. С апетитът на малко дете навря ръка в буркана, сграбчи една от душите вътре и я налапа лакомо.
- Този ден съм дошъл в търсене на отговори. Питах се дълго време и реших да дойда, за да разбера тук. Какво е лудостта? Не сте ли всички вие луди, за да се маскирате като другите, за да бъдете пак с тях? Питах се, търсих и странствах по много земи и през много народи, планети тъй далечни, за които вие не знаете още, че съществуват. И никой никъде не дава отговор на моя въпрос. Какво е лудостта?
- Не искаш ли ментолка? – Демиургът протегна ръка и взе бонбон от пакета на поглащача, който смучеше по една шепа между поглъщането на всяка душа. Ще обясня, понеже той е груб и няма да се досети да каже, че всяка душа има своя аура и тази аура и оставя някакъв особен вкус в устата му, понеже той е, досещате се, различен по много начини от нас. И не твърдя, че душата им вкус, страня от идеята да ги опитам, ала за него със сигурност има и затова той го промива от устата си с ментолки.
- И какво? Нямаш отговор и ти ли?
- Защо да имам? – Поглъщачът се засмя силно. – Че то какво ми е нужно повече на мен от тая лудост? Я ни виж! Седим си тук, пием вода на живота, хапваме девически души и смучем ментолки. Да не смяташ, че лудостта отива някъде по-далеч?
- Знам ли... – Силният дъх на демиургът така разбуни духовете в стаята, че вратата се отвори и отвън се появи някаква много ярка бяла светлина. Поглъщачът скочи, изпищя и се хвърли през глава зад стола си.
От белия коридор влязоха двама санитари с престилки и ръкавици. Единият буташе малка маса на колелца с чашки с шарени хапченца и поднос със спринцовки отгоре. Двамата мъже с ококорени очи проследиха как непознатите нахлуват в скривалището им от всички призраци и безстрашно приближават.
- Назад или ще погълна душите ви! – крещи поглащачът, докато двамата санитари го повдигат от земята и го пренасят на леглото. Завързват го с кожени каиши, за да могат да му бият упойка. Демиургът седи отстрани и ги гледа с тежкия си древен поглед. Той е безстрашен – та той е създател на тая вселена!
Ментолките са се разпилели по студения под на психиатричното отделение. Зелените бонбони изпъкват на лунната светлина върху белите плочки. Демиургът вижда в тях малки зелени чудовища, появяващи се от мраморното небе. Дошли с острите си зъби и нападащи божественото му същество като хищни животни.
- И ти ли искаш успокоително? – пита единият санитар. В едната си ръка държи обичайната доза хапчета в малка пластмасова чашка.
- Не – тихо мърмори демиургът и тайничко се усмихва. Изпива хапчетата си и ляга да спи. Знае, че утре ще се събуди и пак ще бъде създател на вселената. Какво ще бъдат двамата санитари? Пак двама санитари в клиника за психично болни.
С тихият му кикот, изпълващ стаята, санитарите излизат и безшумно затварят вратата на болнична стая №789.

Историята на Nuriko наистина ме трогна до болка. Докато четях историята на младата Аманда Джоунс, сякаш се бях превъплатила в нея. Мислите й, действията й и малките неволни реакции гъделичкаха съзнанието ми до самия край на историята. Изпитах истинско задоволство да се потопя в този уникален разказ и честно казано се надявах да е безкраен. Оприличавам авторката на тези, чиито книги се превръщат в световни бестселъри – момичето има неспирен талант и заслужава да пробие до големия пазар. С този разказ тя ми напомни за многобройните книги, грижливо подредени в моята библиотека. Това до някаква степен е много положително, защото обожавам книги на подобна тематика, но в друга е някак конвенционално и общоприето на фона на моите разбирания. Разказа е много хубав и интересен, но някак си сякаш му липсва динамика и като че ли е поставен в някакви граници – както казва един доцент: „Започни да мислиш извън кутията”. За това може да има много предпоставки и причини (примерно ограничението в обема ), но въпреки това е добре издържан естетически и остава на високо ниво в моята лична класация.

Разказът на Repichka е също много интересен и обаятелен, но аз лично го приех като предпоставка към следващия. Не ме разбирайте погрешно, никога през живота си не съм писала разкази, но обожавам да ги чета и коментирам. Не пледирам, че моето мнение е изконно право – никога не бих се сетила да напиша подобна история, но като че ли мнението ми леко се повлия от обема. Избрала си е много хубава тема за размисъл – имам в предвид, че това наистина се случва на такива празници, макар и у нас да не празнуваме точно този, все пак има подобни случки, но това са личните ми наблюдения. Също много ми хареса и стила й – така е подбрала думите на места, че ме накара да потръпна. Моят съвет е малко да разшири историята и да я опише по-детайлно. Хареса ми идеята й за живота на Алма и нейното трагично съществуване. Много умело се е сетила да опише това дете, на което всички се подиграват. Вещицата в края също е измислена доста находчиво и разказът има наистина много красив завършек, макар и до болка трагичен.

Това, което най-много ме изненада е разказът на Bubule4eKle4e. Това е първото нейно произведение, до което имам честа и удоволствието да се докосна и съвсем отговорно заявявам, че не бях очаквала нещо подобно от нея! Изненада ме до дъното на душата ми с умелият си похват и сериозен размах на думи. Разбира се, разказът може да се доработи – поне на мен ми се стори, че свършва отворено. Описанията й са много цветни и живи, дори в края ме накара да почувствам болката и обрата в живота на героинята. Историята й е умопомрачителна и до такава степен влезе под кожата ми, че сигурно довечера ще сънувам кошмари (шегувам се ). Искам да изкажа благодарността си към нея затова, че ме откъсна, макар и за кратко, от заобикалящият ме скучен свят. Предните два разказа ми напомняха на други истории и направо ми изплуваха заглавия в главата, докато при Ива това не се получи. Като се има в предвид и възрастта й, смея да твърдя, че тя е самороден талант и заслужава животът да й поднесе само успехи в това начинание. Трогна ме начина, по който е описала скептичната Мона и в края на историята сякаш тя е наказана за пренебрежението си към този страховит празник. Много умело показва как в този свят няма нищо безнаказано, макар и в случая това да е правото на лично мнение относно даден проблем. Имам в предвид, че Мона е в правото си да не харесва и пренебрегва празника, но точно в такива моменти се случват най-непредсказуемите неща и в този свят никои не може да се отърве ей така. Разказът й ме накара да се замисля за собственото си държание по празниците и до една степен ме кара да съжалявам за някои неща, които съм изрекла в момент на афект. За този разказ и авторът му, както се казва – „Или хубаво, или нищо”!

Rain… Да си призная малко ме обърка и на моменти ми беше доста трудно да й следя мисълта... като че ли разказът не е обработен докрай, или просто стилът й е малко нов за мен (което е по-вероятното ). Подходила е много находчиво и оригинално към подбирането на идеи и персонажи. Кой би се сетил да напише история за психично болни!?! Браво, момиче! Идеята е прекрасна и интригуваща. Ако трябва да си призная, нейната история ме заплени най-много като съдържание. Стилът на писане също е на ниво, опитва се да въвежда читателя по етапно в една и съща случка, като по този начин цели да го обърка и заинтригува. На мен лично това ми се случи и се надявам да съм отгатнала намеренията й. Теорията й за раздвоението на личността с някакви мистични създания, примесени с теологията на народите, също е много различна и пленяваща. Постарала се е доста, за да достигне до този краен резултат, но според мен на тази история й е нужно доизкусуряване. Доста се е постарала да опише правилно героите си и се базира на факти от митологията, което е едно от най-важните неща за мен при подобен тип четива.